Древно и интересно поверие е, че девойка, която е лазарувала, не може да бъде похитена от змей. В Източна Тракия дълго живяла легендата за Змейовата невеста.

Тръгнала Ружа с майка си и тейко си на сбор в съседно село. Ожадняла и решила да се отбие от пътя до змейовото кладенче, вода да пийне. Не послушала съвета на тейко си, че мястото е лошаво. Тъкмо се навела над кладенеца, и дошъл един змей, който ѝ рекъл да стане змейца.
„Богата и пребогата ще бъдеш" – казал. Но Ружа се уплашила и хукнала да бяга. Настигнала баща си и майка си. Нищо не им казала.
Отишли на сбора, момите пеели, но Ружа не била весела — мислела за предложението на змея. И щом се пръснал сборът, изоставила своите и отишла на кладенчето. Пристанала на змея.
Минали години. Домъчняло ѝ, та помолила змея да я пусне, да види близките си. Змеят се съгласил, пуснал я по същото време, на същото кладенче. Но през годините, прекарани със Змея, ѝ била пораснала змейова опашка, и тя първо решила да се освободи от нея. Извила се и опитала да я захапе, но... не успяла. Завила се на другата страна и отново опитала – пак не успяла. Започнала лудо да се мята насам-натам, но без успех. Дочула песните на момите, които се връщали от сбора. От ужас, че така ще я видят дружките ѝ, кървава пяна се появила на устните ѝ, и сърцето ѝ се пръснало.
Така я намерили и девойките. Погребали я там и оттогава всяка година на този ден се събирали на кладенчето и хоро играели, ама „несключено" и като змеица го извивали в помен на мома Ружа – змейицата. Танцът нарекли „буенец", а момите, които играят – „лазарки".